За Себеомразата и Отвъд

Най-страшната болест в света е Себеомразата.

Мразим се, саботираме се, отхвърляме се, увреждаме се, рушим се. И много често дори не знаем за това.

Колко ли силен може да е гласът на „Аз не заслужавам“ и „Аз нямам право“, отекнал дълбоко там вътре, докъдето слухът ни не стига? Заглушаващ в немощния си шепот на изтръпващо опустовашаване.

Причиняваме си болка по всевъзможни начини, само и само да усетим аналгетичното действие на ендорфините, които се разливат по тялото ни в мазохистично удоволствие.

Съсипваме се.

Разрив. Упадък. Развалина. Руина. Гибел.

Умираме. По малко. По много. Бързо. Бавно. Полека.

Плуваме, плаваме, потъваме в етер от задушаваща себененавист.

А накрая се оказва, че дори не знаем кой точно всъщност мразим. Защото дори не познаваме истински този, който сме. Мразим ожесточено и водим свирепи битки с някой, който си мислим, че сме. Или още по-лошо, че не сме…

И там е великият парадокс на себеомразата, че тя често пъти дори не е истинска. Не, чувството си е истинско, обектът на вниманието й не е. Тя е едно изкривено огледало, плод на огромното ни объркване, дезориентиране и изгубване в гъстата мъгла на този хомогенизиран свят. Свят на материализиране на човешкия дух и дълбока неосъзнатост за материалността на човешкото съществуване…

Мразим един откровено Фалшив герой.

А за да се обикнем е нужно на първо място да открием кой е този Aвтентичният герой, да го приветстваме, да го разберем и да му се доверим в полето на безусловното приемане. В пространството на „Обичам те въпреки…“, заместило „Обичам те заради…“-отдръпвайки се от мястото, където стои придадената стойност от компенсаторните модели на неискреността. Пространството, в което се освобождаваме пласт по пласт от Вината, Страха, Срама, Заблудата, Самосъжалението, Предразсъдъците, Завистта, Неосъзнатостта и Гнева. Пространството, в което ги срещаме всички тях накуп, взети заедно, нарекли се с Нашето име. Едно Франкенщайново същество, закърпено от грозни, прогнили късове, събрани едно до друго просто така и грозно пришити. Ходещо недоразумение, хранено, отглеждано и укрепнало с годините, създадено основно от всички тези може би още по-объркани от нас важни „човеци“ в нашия живот, но поддържано лично от нас самите, с нашите ръце и отдадено усилие. В това пространство ще срещнем очи в очи точно него с табелата на нашето име.

На твоето име. Името ти. Названието, с което Ти се наричаш!

Там, където ако имаш смелостта да бъдеш, да постоиш, да погледаш, да останеш, да присъстваш с цялото си същество, там може би ще намериш искрата в теб да се изправиш със силата си, със здравината си, с крепкостта си, с мощта, която носиш там вътре. И тя искрата ще запали огън, който огън ще изгори чучелото и от пепелта на останките му, ще възкреси птицата в теб, ще й даде топлината и пламъка си, за да се отворят още слабите й крилца и за първи път да повярваш истински, че можеш да полетиш.

А после идва още по-трудното, още по-трансформиращото и преобръщащо изживяване-с всеки свой полет по същия начин-бавно, полека-както умираше преди, така да се съживяваш сега. За да бъдеш не болен, а волен…

🌸🌸🌸

~Вдъхновението в Танц на Ноти~

„Ние сме волни

Красиви птици без крила

Ние сме болни

Умираме преди смъртта“ 🎼🎶🎹

🌸🌸🌸

#SpreadWingsMyStory

#spreadwings #humandesignbygm #listentothemusicofyourwings